Вестник "Култура", бр.13, 8 април 2005 г.
Зад булото на очевидното (II)

... Българин не може да чувства и пише по китайски...

Миналото ни даде много, но трябваше да си отиде, а то все не си отиваше...
Едва ли има друг век в европейската музикална история, който да е бил така задъхано-забързан по пътя си към бъдещето, както изминалият вече двадесети. Различни култури излъчиха по различно време свои бунтовници, реформатори и новатори, извършващи не един, а редица преходи от класически централизирана към формално разкрепостена и плуралистична тонова материя. Лазар Николов бе един от тези, които градиха прехода към ново българско време в музикалната история на Европа (макар и определението "новатор" да не му се нравеше: "Никога не съм се мислил за новатор и и не съм се стремил да бъда такъв").
Част от същия този принос бе неговият т.нар. "анти-фолклоризъм": "Наричам фолклор всяка музика с песенно-танцувален характер. Отношението ми към нея е известно..."
Забележете, не "народният" фолклор, а "всяка музика".
Обективно, в музиката от изминалия век, както във, така и извън пределите на България, фолклорът продължи да съществува под най-различни, вкючително цитатни форми. Чути и разпознати, те сами по себе си не ни говорят нищо за това доколко един или друг композитор е/не е в крак с актуалното музикално историческо време. Берио не стана по-малко "модерен" от това, че написа своите Tre и Quatro canzoni populari през 1946-1947 или пък Folks songs през 1964-1974. От друга страна, стерилната чистота на Веберновия стил и неговото въздържание от фолклора, наред с отказа му от звукови риторични жестове - едно очевидно модерно за времето си съчетание - се оказа бомба със закъснител в ръцете на армията "последователи", която мултиплицира "драконовите" (Стравински ) додекафонни закони в периода след последната световна война.
Определението "фолклор" на Лазар Николов по-горе е определение на един композитор. От тази гледна точка степента, в която етносът е актуален, зависи от формите му на претопяване в контекст (музикалната композиция) за определен отрязък от време. Всеки музикант в България знае кое бе сърцевината на националното в българското професионално музикално творчество от края на 40-те години на миналия век. Това, което е правило фолклора неактуален в очите на Лазар Николов тогава, очевидно са били формите, в които той е съществувал. Тази решаваща съставка от аромата на българското късно-романтично, което не искаше да си отива... Учителите са го държали здраво в ръцете си (защо не?) и не всеки, като Ненов например, е бил готов да признае, че нишката към миналото не е една и че тя не е патент на никого за вечни времена. Изгряващият талант пък съвсем не е бил склонен да повтаря "вече казани истини".
Друга достатъчна причина за негативизъм към фолклора е бил вероятно и фактът, че вече сътвореното "българско" бе до голяма степен канонизирано и легализирано с панегирични естетически печати в известната на всички ни културна доктрина.
Тогава? Тогава "аз съм анти-фолклорист!".
Своята различна позиция по въпроса за националното Лазар Николов никога не е криел (макар тя да му е носила главните огорчения), подчертавайки недвусмислено, че щом е фолклорно, е неприемливо за него. Един вид, враг - 1. Естетическото несъгласие с Учителите бе фундаментът, върху който идеологемата "неразбираем формалист" пусна корен и даде цвят. Изглежда, че "войната на стиловете" е била неизбежна. Що се отнася до Лазар Николов, той помнеше точно кога тя е започнала и признаваше огромната роля на Константин Илиев като двигател в началото на този процес: "През 1948/49 ние с Константин Илиев променихме езика си. Разбира се, той беше недоволният от това, което ставаше, от това, което пишехме тогава. То беше повече или по-малко подражание на музиката на нашите учители: било като Панчо Владигеров, било като Пипков" (1).
Не Константин Илиев, обаче, а Лазар Николов води естетическата кампания за "чиста" музика десетилетия наред (както никой друг от неговите съмишленици, предполагам). Четирийсет години по-късно той все още не можеше да се примири, че Константин Илиев го оставил през 1968 като самотен войн на бойното поле: "Казах му: Константине, това е много хубаво, но го смятам за отклонение от истинския ти път" (по повед на "Фрагменти" от Константин Илиев, 1968). На практика музиката на Лазар Николов бе "чиста" само от цитатен, "портретен" фолклор. Тази изчистеност е много важна черта от физиономията на композитора.
И все пак: решителното "Не на фолклора!" се оказа в крайна сметка едно було. Защото музикантите, които са били в постоянен досег с музиката му, са виждали Лазар Николов такъв, какъвто той действително е: български композитор. Макар и за тях маската "противник на фолклора" понякога да е пораждала недоумение: "Как дойде до идеята да пишеш опера върху толкова фолклорен сюжет като "Чичовци". Това противоречи на цялата същност на творчеството ти".(2) Както виждаме, през 1982 Константин Илиев е смаян. И с основание. Тъй като фолклорният сюжет "противоречи" на платформата, която Лазар Николов е обявил години преди това. Времето тече обаче и шестнайсет години по-късно Васил Казанджиев, друг тълкувател и колега на композитора, не изглежда учуден, когато открива "невъобразимата фантазия на композитора", която намерила "израз чрез български идиоми... метрум и ритъм".(3)
И двете реакции визират безпогрешно размера и значението на новото "българско" в музиката на Лазар Николов: "... И особено ме интересува, ако можеш да обясниш това, какви тайни творчески процеси доведоха до този изумителен резултат - без никакви външни белези операта ти да звучи толкова български. Никой не може да каже, че е фолклор, липсва какъвто и да е намек за мелодично, не дай Боже!, интервално или звуково наподобяване на народна песен или инструмент" - продължава Константин Илиев. Според него това българско Лазар Николов е наследил от творби на Учители, които обаче опонират на главното течение в българската музика от съответния период: " ...за съжаление на реалистите "Чичовци" е толкова българска, колкото "Янините девет братя" и "Рапсодична фантазия". Бре, да му се не види!"(4)
Кой точно е адресатът на ироничната препратка "реалистите" с днешна дата, едва ли е важно, защото, както виждаме, иронията избледнява пред професионалното възхищение: "Бре, да му се не види!" е за по-различния, нетрадиционен поглед към родния музикален етнос. Този си поглед Лазар Николов е насочил не към лицевото, а към вътрешното устройство на народно-песенния организъм.
Важното, за което Константин Илиев ни сигнализира още, е, че "анти-фолклористът" Лазар Николов не е бил пръв, нито сам.
Едно от най-благотворните събития в неговия творчески живот може би е била срещата му и последвалият почти дванайсетгодишен контакт с Димитър Ненов: една ярка, особено оригинална личност в българската музика от нейния класично-романтичен период. Приемствената връзка между двамата се е осъществявала през годините 1942-1948, когато творческата индивидуалност на Лазар Николов е била все още на кръстопът: "Съзнавах, че много от нещата, които пишех, са познати, че се въртят в една сфера без изход от мене. Но нали имах за образец това, което бяха създали нашите композитори"(5).
Уроците си по "естетика на претворяване на българското" Лазар Николов получава от Димитър Ненов (6), при когото той отива за първи път като композитор на "фолклорни" композиции. В годината, когато Ненов напуска живота, Лазар Николов ще е вече в очите на мнозина един непоправим "формалист": "Клавирът на Трета, тоест Първа симфония завърших на 30 август 1963, когато е умирал Ненов". Ако сега се вслушаме в гласа на наставника, ще открием почти всичко, което Лазар Николов има да ни каже години по-късно като свое "'кредо" по въпроса за националното: "...свикнете да пишете и в общ дух, за да можете да пристъпите по-нататък правилно към българското. Засега имаме почти без изключение сполучливи неща в български дух само в малките форми. Как ще се справите, пък и другите, с по-голямата форма (сонатна част, симфония.[...] Нашата песен, особено бързата, още не е минала през този ферментационен етап, за да бъде годна за сложна музикално-артистична постройка... Писането във вечно повтарящ се ритъм води до раздробяване, може дори да убие полета на фантазията. [...] Вашето дарование не е за леката музика, напротив, тo е за сериозните форми и похвати, но ако сега не експонирате в посочените начини, рискувате да тръгнете по пътя на... Вие чувствате извънредно добре българското, за да има нужда да се задоволите с тези толкова тесни рамки, от които не могат да се освободят 9/10 от нашите дори и най-даровити композитори... Няма защо да се отрича човек от българското; българин не може да чувства и пише по китайски..." (7).
В тази за времето си футуристична програма как да бъдем европейци, без да престанем да сме българи, миналото се оглежда в бъдещето. "Сериозните форми и похвати" (Европа от Бетховеновата класика най-вече) е трамплинът, според Ненов (8). От този трамплин българското настояще (това на 1942) ще върви към своето бъдеще. Това бъдеще все още предстои да се роди, както можем да схванем от цитата, а междувременно ни чакат години на "ферментационен" период. Вероятният подтекст: периодът, през който българският композитор ще осъзнава потенциите на песента, която народът му е оставил в дарение, в процес. Така тя, песента, ще се превърне по естествен начин от обект за поклонение в необходим извор на конструктивни идеи-стъпали-върху идеи. Един извор за всички. Формите, които биха се родили от този извор (ако си позволя да тълкувам Ненов), ще бъдат може би смайващо различни, защото те ще са откъснати от "земното" си (фолклорно) тяло: "Нашето поколение [поколението на Ненов] разреши много задачи, особено важна е заслугата, че се въведе едно много високо техническо ниво. Вашата главна задача е да изкристализирате българския дух, да го отделите окончателно от земните му фолклорни качество, да му придадете вече безграничната и безвременна форма на само метафизичното...".
Сам активен поддръжник на фолклорната линия в българската музика от 1935 година насетне, Ненов си е давал сметка за неизбежната ограниченост на всеки етап в развитието на музикално-творческата ни мисъл. Не е изключвал своята собствена музика, но не е и посочил вече покълналите наченки на "новото" българско (оперният Пипков, например). Така и става - в реда, предвиден от Ненов: очевидната цена за овладяната Европа е била категоричността на първоначалния избор при Лазар Николов (без фолклор "окончателно": кредото зад "Концерт за струнни" от 1949).
Такова кредо Ненов не е приемал, като по този начин, волно или не, се е оказал в една линия с онези, които държаха "пъпната връв" на родното-романтично: "Той познаваше моите композиции, включително до Първия концерт за пиано. След това не пожела да чуе нищо от мен". Обяснимо е. Също както и фактът, че Ненов до смъртта си е подкрепял и стимулирал Лазар Николов в неговите търсения, но не се е нагърбил да му преподава композиция. Най-вероятно той също е бил на кръстопът по въпроса за кръстоската между "големите форми" от класично/романтичен тип и българската песен; и сам е търсел алтернативния изход. Вместо системни уроци, той оставил след себе си завет: овладявай Европа и си отваряй ушите за "абстрактния" български дух!
В реализацията на първото Лазар Николов, с неговата извънтонална дванайсеттонова система, шест симфонии и огромно количество сонати за различни инструменти, може да е надминал очакванията на Ненов. Българския дух той ще продължи да търси и да преоткрива за себе си в музиката на другите, между които и на самия Ненов: "...и тогава тя ми се представи в истинските си качества ... устремена мъжка стъпка... От нея лъхаше национален аромат, сила и енергия. Богатствата на тембровите краски стигат до пищност и завладяваща виталност. Кой у нас си е служил с толкова нови и богати хармонични средства по това време?" (8)
Така заветът: "... да го отделите...(българския дух, б. а.) от земните му фолклорни качества" окончателно даде плод, който аз едва ли бих описала по-живо, отколкото Васил Казанджиев вече го е направил в неговите наблюдения върху инструменталната музика от Лазар Николов. Или както Константин Илиев е говорил по повод на "Чичовци". Като е добавил: "Музиката ти е национална! Колкото и да отричаш това, творчеството ти е продукт на българския дух, темперамент, чувствителност, манталитет".

Светлана Нейчева


биография
Лазар Николов (1922-2005)


Бел.ред. Първата част на статията на Светлана Нейчева, посветена на Лазар Николов, е публикувана в бр. 7 от 25 февруари т.г. в "Култура".





















































































1 Владигеров не бе Пипков, както и обратното, но това няма отношение към факта, че Лазар Николов се е считал за неакадемично образован композитор. Негови преподаватели в Музикалната Академия са били последователно: Веселин Стоянов (четири урока, декември 1942); Парашкев Хаджиев (няколко урока, пролетта на 1945); Панчо Владигеров (15 - 20 урока, 1945/1946).




2 Писмо на Константин Илиев до Лазар Николов от 1.11. 1982. "Чичовци" (1971-1975) е двукратно неуспешно предлагана за постановка от композитора. Първият отказ е с протокол от 1971 от заседание на комисия в състав: Парашкев Хаджиев, Симеон Пиронков, Николай Николов, Иван Радоев и Светозар Донев. Мотивът "не притежава необходимите качества за оперно либрето" е приет, въпреки колебанията на Симеон Пиронков и несъгласието на Светозар Донев. Вторият отказ е от главния художествен ръководител на Русенската опера (периода 1977-1980) по причина на "попълнен български репертоар". Предпочетените творби са: "Еленово царство" (Константин Илиев, сезон 1976/77); "Иван Шишман" (Парашкев Хаджиев, сезон 1977/78 във връзка с честване на 100-годишнината от Освобождението на България) и "Хан Аспарух" (Александър Райчев, сезон 1979/80, във връзка с 1300-годишнината от създаване на българската държава).


3 В: 75 години от рождението на Лазар Николов, БАН, XXII, 1998, кн.2, стр. 75.


4 "Янините девет братя", опера (1929-32), поставена през 1937 г. в София от Любомир Пипков; "Рапсодична фантазия" (1938-1946) за симфоничен оркестър от Димитър Ненов.





5 За свой период на влияния от българските класици Лазар Николов посочва годините 1939-1948. През 1937/38 чува за първи път "Българска сюита" от Панчо Владигеров и "Тракийски танци" от Петко Стайнов. "... силно ме грабваха със своята богата оркестрова звучност". Годината 1939 е решаваща благодарение на Филип Кутев: "За първи път показвах на известен композитор моите първи композиционни опити... Той ме насочи към изучаване на нашите народни песни и танци. [...] По съвета на Кутев през есента на 1939 помолих баща ми да ми купи сборник с народни песни".


6 За същността на тази естетика читателят може да съди по теоретичните есета на Ненов "За трансформация на народната песен" и "Народни песни за глас и малък оркестър" в: "100 години от рождението на Димитър Ненов", Българско музикознание, БАН, 2000/1, стр. 40-65. Цитатите в текста са от писмо на Димитър Ненов до Лазар Николов от 17 май 1942.





7 А тук разсъжденията на самия Лазар Николов от 1988 година: "....по-възрастните наши композитори, развити върху фолклора, придобили техника да си служат с него... вече не си даваха сметка, че той е неподходящ за симфонии, квартети, сонати, че е подходящ най-вече за малките форми.".




8 Димитър Ненов, Токата за пиано (1939), оркестрация от Лазар Николов (1980).