Вестник "Култура", Брой 9 (2404), 09 март 2006 г.
За Лазар Николов


Дано имам по-спокойни дни...



Преди около шест години проведохме с Лазар Николов серия разговори, които бяха записани. Предмет на тези разговори беше неговият учител Димитър Ненов. В последния от тях Лазар Николов каза две неща, които още тогава звучаха, но особено днес звучат поразително. Поне за мен.

Приказката се завъртя около това, че Ненов често е говорел за трансцеденталност, че свиренето му, композирането, схващанията му за музика изобщо са били белязани от нея. Лазар Николов разказваше за това – „Ненов често говореше за трансцеденталност‛ – с убедеността и с дистанцираността на свидетел. До момента, когато - притиснат от въпросите ми, чиято агресия беше насочена към това да „признае‛ трансцеденталния характер на собствената си музика - изрече ясно: „Струва ми се, че в последните си творби аз съм вече трансцедентален‛. „Аз съм‛! (Вярно, след като прочете готовите за печат разговори, той не особено настойчиво предложи да заменим това „аз съм‛ с по-неутралното „творбите ми имат (нещо трансцедентално)‛. Но какво друго означава в случая творбите ми, ако не Аз самият... Аз съм творбите си, „съм‛ – дори не „в‛ тях.

Пиша за това само защото разговорът е публикуван, тоест Лазар Николов сам реши да изкаже навън това откровение. Иначе никой, мисля, не можеше да го накара да каже нещо, което той не би желал да се знае. Дискретността бе мяра за извънмерната му сила и цялост. Непроницаемата яснота на неговия характер, на личността му въобще силно привличаха. В контактите си с него и в съзнанието, че той е наблизо, човек някак си се образуваше. А се и образоваше – досущ както при Платоновата paideja. Затова си позволявам да го наричам свой учител – макар че формално даже четене и свирене на партитури не съм учил при него. По-развитите студенти използваха часовете в стая № 43 за сократически беседи с професора си, вместо да усвояват тайните на транспонирането (или сложната наука как „фа става сол‛). Твърде често център на беседата ставаха самите партитури, а не нивото на тяхната недопрочетеност/не дотам изсвиреност. Развитите студенти знаеха какво трябва да носят на професора си: хоровите творби на Хиндемит, Брамс, Джезуалдо предизвикваха възхитени коментари – особено пък песните на Константин Илиев.

---

За образованието... Лазар Николов бе съвсем другояче образован от хората, които ценях и още ценя като интелигентни и образовани. Подчертаваше, че е завършил полукласическа гимназия в родния си Бургас (неговата Итака - подобно на Русчук на Канети, „всичко хубаво се беше случило вече в Бургас‛). Освен травматичните спомени за насилието, което като че ли е неизбежно за Bildungsprozess-a, разказваше, че познава Хьолдерлин от ученическите си години – макар че отричаше да е заспивал с „Хиперион‛ под възглавницата. Ранното запознанство с това творчество узрява в „Песнопения‛ по стихове на немския поет, които смяташе за централна своя творба. И се беше меко примирил с незаинтересоваността на публика и изпълнители към нея. Щом е хубава, щом е важна... нормално е да не я видят и чуят. Сега.

Тук идва мястото на второто поразило ме изказване на Лазар Николов от споменатите в началото разговори. На упорития ми натиск (колко съм бил глупав?) да „си признае‛ Неновското музикално родословие, той със съответстваща упоритост се дърпаше. Най-накрая каза знаменателното: „Не мога да ти кажа, Драгомире. Аз не съм си задавал този въпрос. И да си го задам, не мога да отговоря... Може би имам влияние от Ненов, може би изхождам от там... Възможно е. Не мога да отрека, че една личност като Ненов ми е правила много силно впечатление, но... Всъщност аз не си спомням какъв съм бил преди срещата си с него. Така че вероятно това, което съм, се е формирало под негово влияние‛. И аз не си спомням какъв съм бил преди да срещна Лазар Николов. Сега трябва обаче много силно да помня какъв станах със и заради него... Какъвто и да съм станал. И, разбира се, не само аз.

---

Съм вече трансцедентален‛, което ще рече: познаващ отвъд, стоящ извън лимитите. Сега виждам, че това признание е съдържало и предупреждение. Предупреждаваше, че скоро ще бъде и трансцедентен, отвъд физическото. Това предупреждение беше извънредно важно, понеже за всички нас, които много го обичахме и почитахме, неговото присъствие се превръщаше в навик. Навикът Лазар да е. Просто да го има, а ние да се приютяваме в това присъствие. Божидар Спасов много просто и хубаво написа: ...около Лазар отдавна се оформи малък, но достоен кръг от музиканти, за които все още съществуват непреходни ценности. Знам, че за тях, които чакаха със затаен дъх появата на всяка нова творба на Лазар, ще бъде много тежко. Спомням си, че всеки път, когато чуеше нещо ново от мен, Лазар ми казваше с тънкия си глас: "Ама ти много си напреднал". Дано тези, които го обичахме, да можем да носим дълго в сърцата си вярата в това, че е възможен напредък. Или иначе казано - че е възможно да бъдем будни!

Самият Лазар също напредваше, но сякаш напредваше към това все по-съвършен да бъде той самият, към самия себе си напредваше. Като че ли оставяше идеята за музиката си и идеята си за характер да се срещат и взаимно оформят.

---

Едно от нещата, които го разведряваха в последните ни срещи, беше да обменяме реплики от Вазовите (и от неговите вече!) Чичовци. Мисля, че той харесваше образите от тази „галерия от типове и нрави български‛. Дори вероятно се идентифицираше с някои от тях – чрез твърдостта на своето знание и поведение, които го удържаха във, ала и различаваха от света, в който живее (в този смисъл Хаджи Смион или Океан и Хермес от „Прикованият Прометей‛ не бяха неговите герои). Привличаше го чудният хумор на Чичовци(те) – високо ценеше такива Вазови бисери, като „Ти, байно, гаче само скакалци ядеш‛ или „Добро утро, добро утро и бонжур‛ – и им подобаваше в необичайния си начин да се шегува. Сходство имаше и с „удивление‛- то на Йотата, и във Варлаамовото онтологическо „сичкото е умишление‛. Все повече ми се струва, че споделяше „етиката, метафизиката и онтологиката‛ на Чичовците. „Доброто е нейде – а злото е във всяка къща‛ – та казва ли Копринарката нещо много различно от Прометеевото „Броди нашето нещастие – днес едного сполита, утре – другиго...‛? В тези реплики Лазар Николов намираше утеха, чрез тях изразяваше ведрото си отношение на истински стоик към реалните изпитания, също и към метафизичните - преминати и насрещни. Спомням си, веднъж по незначителен повод непредпазливо цитирах „Броди нашето нещастие...‛, а той остро реагира: „Не, недей... Това не го казвай‛. Изглежда, че онова, което беше „опоетил‛ в творбите си, понякога го плашеше в живота. За най-голямо и необяснимо, и непростимо зло смяташе войната. Макар че също: „... подготовката и развитието на изпълнението на тази ми симфония не са единственото зло, което ме сполетя‛ (из писмо).

За него изреченото, най-вече изреченото от съдбата имаше метафизична мощ – затова и го улавяше и дисциплинираше в музиката си. Затова говореше отмерено, богато и ясно. По този начин едновременно изолираше и споделяше усещането си за силите, които ни управляват. Или пък си играят с нас. При това виртуозно си играят – първият му струнен квартет се нарича „Виртуозни игри‛. „Виртуозност‛ беше сред почитаните от него думи. Схващаше я обаче повече като трансцедентален порив, като отвъдна смелост, а не просто като висша степен на techne. Затова и беше избрал името „Из музиката на Орфей‛ за три от последните си композиции – за маримба, за виола и за хор. И трите изискват виртуозност (ако следваме Лист, ще трябва да я наречем „трансцендентална‛), която не е единствено умение, ами и посветеност, и извънредна храброст. Тази храброст обяснява и удивителната прямота, с която са наречени „Тъжни и трагични песни и симфонии‛.

Аз истински вярвам, че Лазар Николов успя да обуздае хтоничните сили в тази си композиция, да ги окове в суровите рамки на гръцка трагедия – с хоровите стазими, с корифеи на хора (сред тях и виолончелото на Здравко Йорданов), оркестрови „пароди‛, с финалния дует-катарсис: „Отново самота. Сега и ехото е сън‛.

Разбираше, мисля, че неговата музика има властно въздействие – и върху слушателите, и върху изпълнителите, върху живота им и върху света, в който този живот се извършва. "Музиката... дълбоко навлиза в душевния мир на човека... Само че хората не осъзнават тази нейна роля". За хората, открито приели тази музика, тя има съдбовна сила. Мисля, че за останалите – също. Но просто „...не осъзнават тази нейна роля‛.

---

Ще ми се да разкажа нещо за „Из музиката на Орфей ІІІ‛, хоровата пиеса, която е и последното произведение на Лазар Николов. Започна да я композира през лятото на 2002, но когато навърши 80 години, внезапно се отказа от нея. Твърдеше, че след тази дата не иска да пише, понеже не желае да има нищо недовършено след себе си. Искаше да остави живота си някак цялостен – една от висшите му похвали бе: „Творбата е добре изградена, цяла‛. Или пък може би искаше в отреденото му останало време да опита да живее извън това „Аз съм моите творби‛.

Огромни молби от моя страна, досадно пресвирване на вече готовия фрагмент... Но той умееше да бъде крайно неотстъпчив. Два месеца преди да си отиде ми се обади по телефона: „Драгомире, аз я завърших. Моля те обаче в каталога ми да бъде отнесена към 2002 година‛. Удържа и не удържа на дадения пред себе си обет.

Като Неновото: „Боя се, че краят на тази творба ще бъде и моят край...‛.

Орфей все пак избира да остане в музиката си, вместо да оцелее.

---

Темата за заглавията на неговите творби е особена тема. Ще изброя някои от тях: „Отблясъци и залез‛, „Движения в жълто и оранжево‛, „Пианистични отблясъци‛, „Тържествени светлини и огньове‛ от сюитата „Празник‛, „Из музиката на Орфей‛, „Медитации‛, „Метаморфози‛.

Лазар Николов често и охотно употребяваше „отблясък‛, „отблясъци‛ (Трета симфония първоначално е замислена и даже наречена „Оркестрови отблясъци‛.) На какво отблясъци? Вероятно на нещото, което той виждаше в пълния му блясък, което му беше отредено да улавя в пълнотата на неговото лумване.

Заглавията бяха внимателно премисляни – като част от музиката, редактирани, променяни. Особено силна при тях е метафориката на цветовете и светлината. Въпреки привидната неутралност на названия, като „соната‛, „симфония‛, трябва да се знае, че всяка една от симфониите или многобройните му сонати има свой характерен цвят (той говореше за „бои‛), свой спектър. Лазар Николов използваше багрите, за да различи пластовете време в композициите си. Да изпълняваш тази музика, значи да се преброждат тези пластове, което изисква от изпълнителя себеотрицание. Буквално – да се захвърлиш, да забравиш себе си, за да станеш от живите звуци, персонажите, които играят музиката. Много трудно е да се удържиш в ежесекундната сюблимност на Лазаровата музика. Как се удържат огромните паузи – не само като трайност, ами и като обем на премълчано, погълнато в VІІ соната, в края на Сонатата за два рояла, в VІ симфония? А може би и не е нужно да се удържат, а просто трябва да пропаднеш в тях – в смисъл, да бъдеш към съдържащия се в тях свят, да си при него.

---

Всяка композиция на Лазар Николов свидетелства за неговите „отнасяния‛ in Paradiso, в неговия рай, чиито блажени отблясъци той ни подаряваше.

Колкото и трансцедентален да беше, бих искал още неговата реалност. Тъкмо срещите и разговорите бяха се освободили от напрежение, тъкмо разликата във възраст, характер и мащаб се беше „раз-отдалечила‛, т. е. – преминала в близост. Тъкмо му се радвахме изцяло.

---

В едно от писмата, които с възхитителна регулярност – „никак не обичам да пиша писма...‛! – получавах по време на двегодишната казарма, ми беше писал: „ ...ти не можеш да предвидиш колко много промени във вкуса и разбиранията ти, както в самата музика, ще настъпят в бъдеще‛. Промени настъпиха – музиката му е вече не само непреходна, а абсолютна ценност за мен. А и самият човек е такава абсолютна ценност. Но се оказа преходен.

Затова накрая ще сложа началото на друго негово писмо:

Драги Драгомире,

Не съм те забравил и искам да ти пиша. Но не само мързелът ме възпира. Дано имам по-спокойни дни и тогава ще ти пиша повече
‛.
Драгомир Йосифов